На 07.07.1960 г. Щъркелов отбелязва в дневника си „Не помня в живота си толкова да съм бил погълнат от работа. Може би това е лебедовата песен, но ще трябва да я изпея“.

На 9 октомври 1960 г. се открива юбилейна изложба по случай 70-годишнината на художника и 50 години творческа дейност. Мястото е  бул. „Руски” № 5, изложбата е открита от поета Владимир Русалиев.

„Последната му изложба през 1960 г. беше в кафене, пред което се извиваше огромна опашка от чакащи реда си да видят картините.“, си спомня арх. Марин Маринов, който по време на следването си е учил при Щъркелов.

За събитията около изложбата Георги Данаилов  пише в книгата „Доколкото си спомням“:

„През есента на 1960 година в София се откри изложбата на Константин Щъркелов. Споменавам този на пръв поглед страничен факт, защото той оказа особено влияние в живота ми. Изложбата имаше стряскащ публичен успех. За него сигурно повлияха две обстоятелства – майсторството на рисувача, неговата „боговдъхновена“, достъпна, понятна, поетична живопис, и съчувствието към нерадостната му съдба през последните години. След девети септември, Щъркелов беше низвергнат, на 9 октомври 1945 година изключен от Съюза на българските художници, арестуван, изпратен в затвора заедно с знаменитите Александър Божинов и Никола Танев, изтърпял там пет месеца, после изселен от София. И така петнадесет години по-късно, нарочно или не, пак на 9 октомври 1960 година бе открита юбилейната му изложба, която възбуди възторг и завист, хвалебствия и злоезичия… Аз обичах картините на Щъркелов, те не бяха авангардни, не бяха модерни, те просто ми се струваха хубави, смея да кажа различни от всички други и поради това отличими от всички други. За изложбата се появиха добронамерени отзиви, дори вестник “ Вечерни новини“ помести редове писани от Никола Вапцаров през 1935 година:

„Аз познавам тия пръсти, които с вълшебство карат един сив камък да разказва своята хилядолетна легенда, една мура свенливо да признава любовната си игра със северния вятър или златните паяжини да се люлеят опиянени в простора.“

Явно широкото признание е станало нетърпимо за вразите и те намериха свой говорител, който се наричаше Димитър Остоич. В „Литературен фронт“ се появи негова статия „За изложбата на Константин Щъркелов и някои въпроси, които тя повдига“. Прочетох я и изтръпнах. Толкова омраза, толкова неистинност, толкова непочтеност. И понеже „възмущението прави поета“ седнах на пишещата машина в лабораторията, грамадна, тежка, с широк валяк „Континентал“, и чук-чук написах отговор. Мислих, мислих и реших да го пратя като писмо до редакцията, мислих, мислих и го подписах Георги Христов, а за по-прогресивно добавих ДКК „Република“ Свищов – един вид авторът е трудещ се.

Разбираш ли, читателю, страх ме беше да го подпиша Данаилов, защото в моите представи за света това име можеше да събуди подозрения. Сякаш беше единствено, сякаш всеки знаеше на кои Данаилови съм потомък. Не вярвам някой днес да проумява, какво значи да се страхуваш от името си. Изпратих писмото до редакцията на „Вечерни новини“. Остоич беше се заял и с нея заради публикацията на Вапцаров, та си виках, може пък да го поместят напук.

И за най-голяма изненада, една вечер татко дойде развълнуван, щастлив и донесе вестника.

– Излезе! – каза той.

– Попал в газету! – каза весело майка ми.

Но аз бях по-горд от Чеховия герой, който дълбоко се поласкал, когато вестниците споменали името му, тъй като на улицата го блъснала кола. Аз бях неописуемо щастлив.

Малко е останало в главата ми, от това което бях написал тогава, загубил бях вестника и видях съчинението си едва миналата година в една архивна колекция за Щъркелов. Помня обаче, как Остоич обвиняваше художника, че дърветата на предния и задния план в картините му били еднакво зелени, а аз предположих, че той е разглеждал изложбата с очила за слънце. И още други хапливости.

Това, което ме изуми обаче бе, че след няколко дни в „Литературен фронт“ се появи редакционно антрефиле озаглавено „По повод“. А поводът беше моето писмо до „Вечерни новини“. Нападаше ме редакцията: другарят Георги Христов – тъй, другарят Георги Христов – нъй… А ако знаеха, че другарят Георги Христов е един обикновен хлапак, който работи в консервена фабрика, занимава се с конфитюри и пюрета, и още играе футбол с децата, сигурно щяха да си помислят дали да харчат височайшата си злоба и то в такова тежко литературно издание.

Около Нова година се получи телеграма от Щъркелов. Текстът помня:

На многая лета

и всяко добро

да ви сподиря късмета.

Следва писмо.

Писмо не последва. През април Щъркелов почина. Ден преди това бил получил от благодарната власт орден „Кирил и Методи“, дори първа степен…“

По-късно, в статията „С половин век давност“ за сп. Тема Георги Данаилов обобщава:

„Имам една молба към младите хора на двадесет и първия век – не питайте заради какви провинения тези забележителни български художници са били затваряни, съдени, изселвани и дълго лишени от правото да излагат картините си. Отговорите ще ви озадачат повече от самите злодейства. На тези теми се пише много, но не достатъчно. Достатъчното е невъзможно; защото колкото по-дълбоки са обясненията, толкова по-дълбоко става неразбирането на печалното ни минало. Когато чуя как тържествено съвременните наши социалисти се ласкаят, че са партия със столетна история, иска ми се да ги попитам: Пред кои години от столетната си история се прекланяте и от кои се разграничавате? Вярвайте, че ще бъдат затруднени с отговора.“