Интервю

По повод 25-годишният творчески юбилей на художника и десетата му самостоятелна изложба, вестник „Литературен глас“ публикува обширно интервю с Щъркелов, в което той разказва за живота и творчеството си, и за чувствата, които го вълнуват, докато рисува. Интервюто взема Коста Георгиев.

„Един от най-големите наши пейзажисти акварелисти и в същото време най-известният е безспорно Константин Щъркелов. Още от самото начало на своята художническа кариера той се залавя за акварела, обиква го, и колкото и да е мъчна техниката му, овладява я до съвършенство и тя става негова същност. От 30 години насам той броди из нашите балкани, гори и поля, рисува ги, одухотворява ги и неотклонно следва своя предначертан път. Щъркелов е творец пейзажист , от неговите картини лъха завладяваща нежност. Пейзажите му можем да уподобим на мелодични песни, които галят, трогва, въздействат и оставят дълбоки следи не само върху подготвения в областта на изкуството човек, но и на всеки друг.

img_9540

 

Отидох при този наш голям акварелист и го намерих в разгара на приготовления за юбилейната му изложба. Всичко около него беше в движение. Нямаше време, аз трябваше да изпълня мисията си. Отделихме се в съседната стая до ателието на художника и той започна със своя басов глас:

– Роден съм в София през 1889 г. (на 12 (25) март – бел.ред.), от бедни родители, които искаха със скромните си средства да ме изучат, за да добрувам, когато поостарея. Баща ми беше много духовит и весел човек, сърдечен и добър другар, той беше уважаван от целия еснаф. Като обущар минаваше за най-добрия майстор на онова време и го избраха за уста башия – майстор на майсторите, и за знаменосец, което беше голяма чест. Той беше поет по душа, обичаше природата и винаги на празничен ден ние прекарвахме вън от града с компании и песни. Нему идваше всичко отръки, обаче той се помина точно на Никулден 1903 г. За майка си какво да кажа, тя за мен беше съвършена светица, но от 10 години тя не е между нас.

Настъпи мълчание, изразителната маска на художника придоби тъжен вид. Той въздъхна и продължи:

– След смъртта на баща ми аз започнах да проявявам по-силна склонност към рисуването. Тогава бях 13-годишен, обаче у мен гореше странен пламък и въпреки големите материални несгоди аз рисувах окуражаван от моята майка и когато постигах нещо, тя се радваше извънредно много на моите успехи. Мизерията ни наложи тя да работи по чужди къщи, където переше и готвеше. А пък аз пеех в черковните хорове и бях любител в Народния театър. В същото време рисувах фирми и въобще работех каквото намеря и така се поддържахме двамата.

„Майка ми“, 1924 г.

 

– Кога точно постъпихте в Рисувалното училище?

– През 1906 г. Още в първия семестър взех участие в обявения конкурс за есенен пейзаж и получих втора премия. Това беше изненада в училището и голям кураж за мен. Преди коледната ваканция обявиха друг конкурс, за зимен пейзаж. Аз пак взех участие и тогава получих първа и втора премия. После се заредиха и други награди и мога да кажа, че през моето студентстване аз получих 14 награди.

Тежките условия, при които живеехме с моята майка, ме принудиха да напусна училището и още в края на втората година, аз заминах за Русия, за да си търся късмета, а пък майка ми стана готвачка.

Художникът като ученик в Рисувалното училище, 1907 г.

 

– Как тръгнахте за Русия и колко годишен бяхте тогава?

– С 20 лева поех и то едва на 18 години. Още с пристигането си в Одеса постъпих в манастира, за който бях чувал, че се приютявали доста българи. Постъпих като певец в Андреевското подворие. Тогава бяхме пленени от руското изкуство, живопис, поезия и опера. Босяшките дни не ни правеха впечатление, доволни бяхме щом имахме едно парче хляб.

– Чувствахте ли се добре в манастира и можехте ли да рисувате в него?

– В манастира беше добре, имаше квартира и храна, обаче все имаше нещо, което ни теглеше навън и аз през свободното си време излизах и рисувах край морето. Понеже ми липсваше свобода в манастира, търсех начин да го напусна. И един ден сложих в една папка картините си и започнах да ги продавам. По онова време също излагаха по витрините. Моите акварели се харесаха на един книжар грузинец, който ми помагаше извънредно много. Макар и много евтино да ми се плащаха пейзажите, аз бях доволен, че напуснах манастира.

– Други градове в Русия посетихте ли?

– На втората година заминах за Москва, където имах възможност да видя Третяковската галерия и Румянцевския музей. Това беше моята мечта. И там, както в Одеса, аз бях съвсем без средства и бях принуден да наема квартира с шест души работници. В Москва успях да видя, науча и проникна в широката руска душа. Руското изкуство у мен доби смисъл и окрили духа ми.

– Кога се завърнахте в България?
– В края на 1909 г., преизпълнен с ентусиазъм и със силно желание за работа. Записах се пак в нашето Рисувално училище, където в началото бях ученик на Петко Клисуров, после на Иван Ангелов, учил съм и при Стефан Иванов, а завърших при проф. Мърквичка. В 1910 г. Тръпко Василев и Петър Морозов откриваха изложба в постоянната художествена галерия на улица „Аксаков“ № 16. По настояване на Тръпко и други приятели, аз се реших да изложа четири неподписани акварела. Всичките бяха откупени. А през лятото на 1910 г. обиколих пеша, с раница на гръб много градове – Павликени, Севлиево, Габрово, и по целия път рисувах пейзажи.

 

– Кога направихте вашата първа самостоятелна изложба?

– През октомври 1911 г., в малката стаичка, която служеше за гардероб, до големия салон по история в Рисувалното училище.

first_exibition

– Какво изложихте?

– Повечето от изложените ми работи бяха пейзажи. Имах и няколко портрета.

– Имахте ли успех с първата изложба?

– Да. Обаче това, което най-много ме зарадва и ми даде голям импулс за работа, беше следното: При закриването на изложбата ми, дойдоха от Двореца и ми съобщиха, че цар Фердинанд живо се интересувал от моите картини и искал да му ги покажа. Страшно стеснение ме сковаваше, но под силния натиск на приятели се реших да отида в Двореца и да покажа картините си. Когато ги изложих пред царя, той ги разгледа с голямо внимание и ми говори с такова вдъхновение за изкуството, каза ми такива неща, каквито не съм чувал никога. А когато видя скиците ми, той ги хареса и пожела да направя и нему една. Казах му, че не съм никакъв портретист, обаче желанието му беше силно и аз се подчиних. Направих пет скици, от които една по-сполучлива. От картините, които му бях занесъл, той откупи 27. Попитаха ме за цената – аз казах 550, а ми дадоха 1000 лева. По онова време 1000 лева бяха цяло състояние. У мен пламтеше силен огън да отида в странство и да видя онова, което големите майстори на четката са дали през вековете и с тия пари отидох в Мюнхен, Париж, Лондон. Обикалях 75 дни, видях много и се върнах с 35 нарисувани работи.

1ExibitionReview

 

– Какво изпитвате когато рисувате?

И до днес рисувам със страх, никога не зная какво ще излезе. Бягам от хората, когато работя, защото те нарушават единството между мен и сюжета ми.

Когато рисувам, било пейзаж или цвете, аз чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов. А когато слушам голям оркестър или хор, виждам пейзаж. Ще ви кажа още, че обичам нашите четири годишни времена и съм убеден, че няма по-красива страна на света от България, защото в нея има сюжети за всички художници от целия свят.

Как рисувате пейзажите си – направо от натура или по предварително правени малки скици от нея?

– Аз винаги рисувам направо от натура, било малък или голям пейзаж, защото искам непосредствено да предам и онова настроение, което изживявам в дадения момент.

Константин-Щъркелов-„Пирамиди”-1926-г.

„Пирамиди

 

– Колко време работите над един пейзаж?

– Това зависи от слънцето. Но най-много час и половина.

– Занимава ли ви портретът или само пейзажи рисувате?

– Портретът най-много ме е занимавал и в него аз търся не само характер, но и силен израз, но той е най-неблагодарната работа. Постоянно си под тормоза на модела и все си мислиш дали ще го хареса или не. Докато пейзажът се рисува, като че ли песен се пише. Тук няма поза, а в портрета всичко е принудено, рисуваш човек, който ти позира, а в пейзажа изобразяваш себе си.

– Кое ви е накарало да рисувате с акварел?

Без много да мисли, големият пейзажист каза:

– Сиромашията.

Настъпи общ смях, след който аз добавих:

– Значи онова, което най-много ви е тормозило, все пак е спомогнало да налучкате правилно пътя към творчеството си.

– Да, водните бои бяха евтини, хартията също и аз всеки ден, сутрин и вечер ходех да рисувам из околностите на София.

– Преди вас имаше ли някой да работи изключително с акварел?

– Петър Морозов е първият художник, който е започнал да работи с акварел у нас, както е пръв в карикатурата Александър Божинов.

– Кое ви се нрави най-много да рисувате, планините или полетата?

– Аз обичам еднакво и върховете, и дълбочината. Търся лиричното в пейзажа и винаги работите ми имат характер на песен, което се дължи и на акварелната техника. Аз за пръв път излезнах от София и отидох да рисувам пейзажи из България. Живеех в подножието на балканите в палатка и се бавех с месеци.

img_9544

В Пирин

…..

Добрият и дългогодишен приятел на художника, Добри Попов, искаше представата ми за Щъркелов да бъде пълна и каза:

– Той сам си приготвя всичко – сам си избира паспарту, сам си прави рамки, сам рамкира пейзажите си и всичко, каквото виждате тук в апартамента: масичка, гардероб, абажур, всичко той сам е направил. Характерно е също, че той никога не може да сложи оценка на работите си. Той винаги казва: „Нещо, което е излязло от душата ми, не мога да го оценя“.

Щъркелов, който мълчеше се обади:

– Аз обичам извънредно много картините си и след всяка изложба по цяла седмица стоя сред тях и не искам да ги дам на собствениците им.

Константин Щъркелов сред свои картини в дома си, 1959 г.

Протегнах ръка към ръката на нашия голям пейзажист, стиснах я сърдечно и развълнувано му пожелах още дълги години неуморна творческа работа.“

Коста Георгиев, в-к „Литературен глас“, февруари 1935 г.

 

FacebookTwitterGoogle+Pinterest