Текстове

КРАЙ ОХРИДА СИН

Дъждът, който плискаше през нощта, призори  утихна. Вятърът развяваше безбройните знамена и те плющяха някак странно и весело. Капчуците капеха от покрива като последни сълзи и къщите изглеждаха засмени. Градът започваше да се оживява. Децата първи наизскачаха от широките порти със знамена и се радват  на високата арка, като четяха с глас ,,Добре дошли, мили братя”.

Езерото е ширно и синьо. И чайките са се развеселили над езерото. Трептят белите им криле във висинето, като да е слязъл Слети (Свети????) Дух над поробения град.

Днес Охрид празнува своята свобода.

Мъглата се носи над върховете и слънцето иска да освети Галичица и снежния Томороз.

Площадът е почернял от развълнуваното гражданство. Всичко живо е навън. Те чакат нетърпеливо нашата войска и китните цветя са готови да накичат гърдите на техните братя.

Далеч в хоризонта се белее манастирът ,,Св.Наум”…

Глъчката е голяма. Радостта е неописуема. Плющят знамената над главите. Улицата се люлее от стройния тропот на дружината. Музиката свири марша на свободата…Сега тука и бабички, и девойки, и деца хвъргат китките си над стоманените каски и цветята щедро се пилеят по целия им път.

Сълзи замрежват погледа и никой нищо повече не би могъл да каже – от последния стих на

Безсмъртния Вазов:,,Ликувай, душо – лейте се сълзи!”…

28май 1941г.

 


 

20 век

30.XII.1945 г.

В годините, които ний живеем,

не виждаме как младостта лети –

невесели са песните,

що пеем, тъга душите ни гнети.

 

Защо сме се във този век родили?

Любов и слънце няма в наший час.

Живота сме със сълзи оросили,

скръбта е винаги у нас.

 

Кажете ми кой днеска е безгрешен?

Кажи ми ти – кой днес е със пари?

Не питайте, защо съм безутешен,

защо – гуляя до зори!

 

Свирете ми – О! – драги цигулари!..

Свири и ти – О! – тъжни саксофон!

Дванайсети час за нас е веч ударил,

да пеем всички с унисон.

 

В годините, в които ний живеем,

не виждаме как младостта лети.

Невесели са песните, що, пеем,

тъга душите ни гнети.

 


 

Акварел

Големият смърч беше повален и цялото му тяло бе разделено на три трупа. Клоните му бяха събрани на клада. Из тях пърхаха малки пъстри птичета, като че играеха на криеница.

Или, може би, не знаеха как да се разделят с клончетата на тяхната любов?

Белите трески, от току-що насеченото тяло, чисти, бяха покрити с роса и в нея се оглеждаше безоблачното небе и слънцето.

От съседния бор се ронеха кафяви люспи от шишарки. Две катерички грижливо и сръчно събираха храна.

Птица стрелна над главата ми с писък. Сокол хвърли сянка над папратите и сви зад скалите.

Долу в усоите – подскача ручей и дипли къдриците на своята бяла дантела над два-три заоблени камъни да ги прескочи.

Стоя и – гледам и – мълча.

в. „Развигор”, бр. 10, 04.04.1937 г.


 

Профилът

Навън снежинки играят…

Бялата завеска я открива внимателно една нежна ръка. Светлият профил на девойката някого изпраща. Не… сияющият поглед някого посреща… Не… тихата девойка се радва на белите снежинки – на сребърния ден.

Шейни отминават…

Тя гледа през прозореца изсъхналите стебла на посърналите хризантеми и се усмихва и сияе – трепти от умиление – очакване – възторг. Очите й искрят от радост… или не знам, може би са насълзени? Господи, денят умира… Дали не е моят ден? О, не – той още не е изгрял. Навън играят снежинки, като бели пеперуди – падат и таят… А тия две тъмни хризантеми? Есен. Те клонят към мене. По бялата дреха трепти светлина. Косите й се смеят около профила – сияние – ореол.

Боже мой, кой ли би узнал защо ликувам тоя ден?

Шейни отминават…

Навън снежинки играят… Денят умира. Над Витоша се диплят облаци… А на мен ми е светло и никой не знае това. Аз гледам през прозореца, и никого не чакам, и никого не искам… Той е в мене… навън е пролет.

Това не са снежинки – а цветът прецъфтява на вишните. Аз живея – радвам се, и ми е мъка – разбирате ли? Аз се радвам и ми е мъчно.

Гледам през прозореца усмихната – снежинки играят – шейни отминават…

в. „Развигор”, бр. 1, 06.01.1921 г.


 

Разлъка

Таз вечер празнувам разлъка,
скъп спомен по теб изживян.
Налейте да пием от мъка,
едничкият смисъл е там.
 
Защо ли те тебе залюбих,
защо те обикнах кажи?
Защо ли си времето губих,
защо ли не пих до зори?
 
Угаснал да видя във мене,
мил спомен по теб неживян,
цената на губено време
не искам да диря от теб.
 
Със вино се лесно лекува,
безумно терзана душа,
и спира сърце да тъгува
Налейте да пия и руша.
 

 

НАСТРОЕНИЯ

Да бъдеш ти – какво си!

Да бъда аз – защо съм!

Кръста е тежък, едва се носи

Пътят трънлив е, а бос съм…

 


 

НОЕМВРИЙ

На снежнобелите брези

Отвя им вятърът листата

Като отронени сълзи

Търкулнаха се по земята.

 

И ето сняг сега прелита

И пейките са опустели…

Децата в стаите са скрити

Немирни птички отлетели.

 

На детската градина

Посърнаха цветята –

Ще чакат догодина

Пролет – пак…децата.

FacebookTwitterGoogle+Pinterest